(откъс)
Тялото беше на млада жена, която с мъка си поемаше дъх. По устните й се опитваше да се закачи усмивка. Беше жива.
Риола повдигна главата на непознатата и поднесе към устните й шишенце с вода, което винаги окачваше на колана си.
─ Можеш ли да станеш? – запита съчувствено.
Изчака кимването и продължи:
─ Ще ти помогна да се изправиш. Комуникаторът ми остана на стената – посочи към единия край на разкопките. – Щом го взема, ще сигнализирам на разследващите екипи.
Непознатата изведнъж улови китката й и я стисна неочаквано силно:
─ Не, моля ви, не трябва да викате никого! – прошепна ужасено.
Очите ѝ гледаха толкова умоляващо, че Риола се съгласи да отложи осведомителната процедура.
Помогна ѝ да се изправи и, подкрепяйки я, я поведе към импровизирания лагер. Крадешком я огледа: беше млада, почти момиче. Лицето ѝ бе открито, без следи от козметично разкрасяване. Чертите ѝ бяха малко остри, но пухкавите устни омекотяваха изражението и му придаваха примамлива женственост.
Каква ли история криеше? Забеляза, че докато вървяха, разтриваше ръцете си от китките до лакътя. Така постъпваха нарушителите, след като биваха освободени от маркерите си – Риола обичаше да гледа холоси с криминални мотиви.
─ Как да те наричам? – бе обмислила въпроса. Трябваше да предразположи непознатата, преди да вземе окончателно решение за съдбата ѝ. Каквото и да бе направила, със сигурност не заслужаваше да бъде изхвърлена като боклук сред пустошта.
─ Името ми е Шармила Кабеша – отговори Шара. Откакто бе заминала от Да Винчи, непрекъснато ѝ се налагаше да го повтаря.
─ Звучи ми познато – замисли се Риола.
─ Вероятно сте срещали фамилното име в бюлетините. Майка ми е Сания Кабеша, певицата.
─ Ама, разбира се! – щракна доволно с пръсти археоложката. – Харесвам нейните балади. Докосват сърцето и усещам особена освободеност, когато ги слушам.
Шармила се усмихна. Майка ѝ действително използваше в композициите си стара психологическа система за емоционално въздействие. Дъщерята се укори, че никога не бе се интересувала истински от нея. Повторението на подходящ рефрен със сигурност би помогнало в този момент.
─ Кой беше онзи мъж и защо те изхвърли от спидера? – Риола зададе неизбежния въпрос.
─ Дълга история.
─ Разполагаме с достатъчно време, поне докато повикам разследващ екип – думите бяха изречени небрежно, но и двете знаеха, че срещата със следовател рядко остава извън досието. В добрия случай инцидентът само се регистрираше. В болшинството случаи обаче потърпевшият получаваше транспортни, комуникационни и социални ограничения.
─ Е, добре – предаде се Шармила. – Мъжът, който ме изхвърли, нападна преди това съдебния транспортер и ме освободи от маркерите.
─ Значи си нарушител? – въпросът бе реторичен. Онова, което в действителност интересуваше Риола, бе как младата Кабеша се бе превърнала в преследван гражданин.
─ Не съм нарушител. Опитвах се да помогна на приятел – настоя за пореден път Шара.
